Така и не успяхме да си кажем „довиждане“ както трябва. Вероятно защото никой от двама ни не можа да преодолее собствените си вътрешни пориви към нещо. Но това няма значение. Както и да сме се разделили последния път, никога не мога да имам лоши чувства в сърцето си към теб. Но подсъзнанието ми явно реши, че трябва да ми измисли едно несъществуващо „довиждане“. Всъщност и в този сън не се сбогувахме, не се изпратихме. Но се видяхме. Доста неочаквано. В някаква изоставена къща, която мислех, че е празна, а се оказа, че ти си там. И си говорихме. И се смяхме. И всичко, което сме правили, когато сме били заедно. Всъщност не за първи път сънувам това. Но сега е вече един такъв момент, когато знам, че такава среща би била напълно невъзможна за нас, дори да се видим случайно на метър един от друг. Затова подсъзнанието ми го направи възможно в съня. И го направи толкова реалистично, че сума ти време, след като се събудих, се чудих дали уговорката ни за среща в 17:30 е била истинска.
Знам, че съня е изцяло проект на подсъзнанието ми, но ми се иска, много ми се иска, и ти за малко, тази нощ, да си усетил насън моето присъствие. И да си ми казал „довиждане“. Така, както никога не го правихме на живо. Но вероятно е имало причина и за това. Понеже подсъзнанието ми не ме остави да ти кажа тези думи дори и в съня:
Довиждане.
Краткости 