0

Кутия за сънища: Прегръдка

Прегърна ме. Много истински. Пред други хора. Миех чинии, ти дойде зад мен и ме прегърна. Неясно кога точно беше това във времето, но сякаш беше напред, не минало. Каза ми нещо, на което се смях. Събудих се и забравих какво беше. Отново си уредихме среща, както в предния ми сън, и отново аз се събудих преди да дойде момента за нея в съня ми. Беше… Неописуемо. Като всеки път.

Когато те сънувам, ти сещаш ли се за мен? Поне за секунда? Но дори да не го правиш, тези сънища са ми любими.

0

Кутия за сънища: Среща като за пропуснато довиждане

Така и не успяхме да си кажем „довиждане“ както трябва. Вероятно защото никой от двама ни не можа да преодолее собствените си вътрешни пориви към нещо. Но това няма значение. Както и да сме се разделили последния път, никога не мога да имам лоши чувства в сърцето си към теб. Но подсъзнанието ми явно реши, че трябва да ми измисли едно несъществуващо „довиждане“. Всъщност и в този сън не се сбогувахме, не се изпратихме. Но се видяхме. Доста неочаквано. В някаква изоставена къща, която мислех, че е празна, а се оказа, че ти си там. И си говорихме. И се смяхме. И всичко, което сме правили, когато сме били заедно. Всъщност не за първи път сънувам това. Но сега е вече един такъв момент, когато знам, че такава среща би била напълно невъзможна за нас, дори да се видим случайно на метър един от друг. Затова подсъзнанието ми го направи възможно в съня. И го направи толкова реалистично, че сума ти време, след като се събудих, се чудих дали уговорката ни за среща в 17:30 е била истинска.

Знам, че  съня е изцяло проект на подсъзнанието ми, но ми се иска, много ми се иска, и ти за малко, тази нощ, да си усетил насън моето присъствие. И да си ми казал „довиждане“. Така, както никога не го правихме на живо. Но вероятно е имало причина и за това. Понеже подсъзнанието ми не ме остави да ти кажа тези думи дори и в съня:

Довиждане.

0

31-ви май, 2016г., вторник, 03:36

Now I understand. I was addiction for you. And you tried to get away from me but you couldn’t while still been here. Now I understand you were afraid from what you can take from me. You were afraid you can’t replace me with anything else. You were afraid you will depend on what I can give you. You were afraid to give yourself to me because you may lose yourself. But you know there will be no other like me. And you’ll never find this satisfaction again. And I wish I was saying this pleased, knowing that I actually was such an enormous affection. But everything in me is broken. Because you were the same addiction for me. And you may afraid to lose yourself in someone but I don’t. All my life I wanted to find you and to lose myself in you. In you who can control me with a single gesture. In you who can make me faint by only looking at me. In you who no other will ever be able to replace. And you run. Was I too brave or you were too scared? What should I do now when I know what I want, what I need, but I know I can’t have it?

I trust that, I believe that. I want you and I will have you.

Someday, somehow…