0

Кутия за спомени: Лютеница и пържени яйца

Редовно ме налягат спомени, но все не ми остава време да седна да ги опиша. Сегашните ме препращат към един от най-щастливите ми периоди от 1996 до 2001 година, когато бях ученичка в един техникум в град Чепеларе. И като такава живеех в ученическо общежитие. Като всяко нормално общежитие, и това си имаше стол, който действаше на принципа менюто да се изнася от предния ден и който желае си купува купони и на другия ден яде. Трудно е обаче, докато си на 15-16-17 години, да си правиш сметката за такива неважни неща като хранене още от предния ден, и по тази причини тогавашния директор на общежитието(г-н Атанас Мерджанов, поздрави 🙂 ) въведе възможността за почръчване на аламинути на обед в стола. Аламинутите бях следните възможни – кебапчета, кренвирши на пара и пържени яйца. Както сами се досещате – яйцата бяха най-евтини, съответно най-често поръчвани. Домакина на общежитието, който продаваше купоните за стола, се шегуваше с нас, че скоро ще започнем да кудкудякаме. И понеже понякога и на нас ни писваше от вкуса на яйцата, аз и моите две съквартирантки правехме следното – носихме в стола бурканче с лютеница от нашата стая и си гарнирахме с нея яйцата. На другите им беше смешно, но на нас определено ни беше много вкусно. Чак такава носталгия ме налегна, че се чудя сега има ли яйца в хладилника… 🙂

0

Кутия за спомени: Моят любим норвежец

Бях на работа. Докато живеех в Испания, на едно от местата с най-силна концентрация на туристи и хотели, съм се срещнала с безброй хора, които по някакъв начин са ми направили впечатление, но съм забравила, защото никога повече не съм ги видяла. Не с всеки можеш да размениш контакт. С него бях, но не вярвах това да се преверне в някаква продължителна кореспонденция. И не мислих за него, мислих го за поредния проблясък – приятен разговор, просветнали искрици и толкова. Когато Петер влезе, с онази безкрайно чаровна усмивка и онези безкрайно красиви синьо-сиви очи, мислих, че сърцето ми ще гръмне. Не че от един разговор бях успяла да се влюбя в него, или нещо такова, но тръпка имаше определено, а изненадата да го видя пак беше огромна. И не беше случайно, беше дошъл специално да търси мен.
Видя ми се толкова красив, когато влезе… А той се усмихна още повече, когато ме видя. Беше ми като момент от филм, липсваше ми само драматична музика за фон 🙂 . Всъщност имаше някаква музика. Но не я помня. Когато мисля, за онзи момент, помня само колко невъзможно красив ми се видя той, и че за няколко секунди, когато влезе през вратата, е един от малкото мигове в живота ми, когато щастието ми е скочило внезапно и на безобразно високо ниво.